Нощта на Рождество
Арт Ангел Благодари на Диана Иванова Олива
Никой не трябва да е сам в святата нощ, защото Коледа е семейство, Коледа е дом, Коледа е надежда и вяра, че дните ни ще бъдат благословени, по-светли и по-добри.
Посвещавам разказа на моята покойна баба, с която ме свързва детството ми, прекрасните летни спомени в невероятно красивото малко селце Кръвеник, сгушено в дебрите на Стара планина. Колко съжалявам, че забързана по моя път, твърде малко съм ѝ казвала колко я обичам и колко щастлива съм се чувствала в нейната къща. Надявам се сега, тя да открехне крайчето на небето и да надзърне в душата ми, за да види, че там има едно място, специално запазено за нея. Тя ще остане жива, докато са живи моите спомени за нея.
Диана Иванова — Олива
Нощта на Рождество
Студът скова всичко и превърна улиците в ледени пързалки. По черния път все по-рядко се мяркаха хора. Само някоя стара кола, задъхано пърпореше по стръмното и нарушаваше тишината на опустялото село, затиснато от мрачевината на зимата. Дърветата чертаеха самотни силуети и размахваха оголелите си клони под напора на вятъра. Те скърцаха зловещо и тъжно, сякаш плачеха за сняг.
Мъждукаше светлината в прозореца на схлупената къща край пътя. Крушата в двора бе свалила шумата си и земята около нея бе покрита в листа, изгнили и превърнали се в гъста кал. Цялата градина бе покрита с несъбран плод. Мирис на гнили ябълки, дим и студ. От влагата дъските на стрехата се бяха отпрали и сега грозно стърчаха. Посивялата фасада се беше напукала и къщата изглеждаше още по-вехта и грохнала.
Баба Кера отметна пердето на прозорчето и погледна навън. Смрачаваше се. Нощта през декември идеше бързо. Лека мъгла пълзеше по хълма. Не светеше съседната къща, дето се виждаше през пътя, посред ливадата отсреща, точно зад осъмовите дървета. Помисли си, че старите бяха заминали за града, да са с децата по празниците. Коледа наближаваше, а никой не трябваше да е сам на Рождество. Очите ѝ се насълзиха. Пламъчето в тях отдавна не светеше. Угасна заедно с надеждата, че скоро ще види някого от своите, които бяха заминали преди години далече, в странство, за да потърсят по-добър живот. Обаждаха се понякога, пращаха картички и пари за празниците. Но така и не разбраха как болеше майчиното сърце и как вехнеше в самотата.
Кера се отмести от прозореца и огледа пустата стая. Спеше в кухнята, където можеше да се топли на печката с дърва. Стара чугунена печка, с фурна и две бели метални вратички отпред — едната за дървата и огъня, другата — за пепелта. Беше стара колкото баба Кера и помнеше хубавите времена в тази къща. Отгоре винаги къкреше чайник с топла вода.
Старата жена приседна на дървения стол до масата и той тъжно изскърца в тишината. Вечерята стоеше непокътната и оскъдна. Опита се да сложи залък в устата си, но едвам го преглътна. Гърлото ѝ се бе свило и сякаш нещо бе заседнало там. С настъпването на старостта се бе изгубила сладостта на храната, а със заминаването на децата ѝ — радостта от живота ѝ. Постоя така, унесена в мислите си. Машинално приглаждаше с треперещите си пръсти гънките по покривката. После изведнъж се сети нещо, стана и отвори най-долното чекмедже на скрина до леглото ѝ. Извади вехта дървена кутия. Остави я на масата и с бавно, несигурно движение, я отвори. Побутна купичката с недовършената вечеря, събра трохите от хляба настрани и започна да вади една по една снимките от кутията и да ги реди върху шарената покривка. По-старите бяха черно-бели, а по-новите — цветни, но всички бяха с леко оръфани краища, което показваше, че ги бе гледала често. Редеше ги внимателно, галеше ги, а те изпълваха пространството със спомени и младост. От една снимка я погледна лицето на Стоян. Беше млад и напет, косата му беше разчорлена, погледът — дързък. Така го помнеше тя, независимо от годините, които го прегърбиха, разболяха и посребриха перчема му. Беше се влюбила точно в този поглед, който я вълнуваше, дори сега. Бяха се оженили много млади, въпреки че неговото семейство не я приеха — тя беше бедна, а той идваше от род на заможни земеделци. Тя тъжно се усмихна. Рояк спомени преминаха като вятър в съзнанието ѝ. Когато той се разболя и почина, сякаш някой угаси светлината в очите и сърцето ѝ. Не искаше да плаче, но ето на… старост… Все по-лесно и по-често се натъжаваше и докато се усети, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Кера ги избърса, с опакото на ръката и продължи.
Тя пак се вгледа в снимките. Хвана една и я доближи до лицето си. Недовиждаше вече, дори и с очилата, които вечно висяха на върха на носа ѝ. На тази снимка беше с домашна престилка и миеше буркани на чешмата в двора. Около нея тичаха децата ѝ — Радко и Лиляна. Снимката ги беше „хванала“ в техните непослушни пози, а тя притеснено бе погледнала в обектива, сякаш смутена от неугледния си вид и безпорядъка около нея. Как ѝ се искаше сега да се върне точно в този момент, да усети мириса на дим от накладения на двора огън, аромата на домашната лютеница, която къкреше в огромна тава върху огнището. Да чуе пак глъчката на децата си и да им се скара да не пипат голямата дървена лъжица. Чак когато варивото беше готово, Кера викаше малчуганите, сипваше им от още топлата лютеница и ги гледаше как ядът, после ги пращаше да занесат на съседите и едва тогава я изсипваше в бурканите и я прибираше в мазето за зимата. Старата жена дълго гледа снимката с усмихнатите личица на децата си. Те бяха порасли толкова бързо. Някак неусетно се бяха измъкнали от нейната опека и всяко беше поело по своя път. Селото им се стори малко, архаично и забутано в планината, далеч от всичко модерно, практично и доходно. Радко замина първо за столицата, изучи се и заедно с цялото си семейство заминаха за Щатите. Лили не се задоми. Останала сама, след няколко години и тя отиде при брат си, да търси по-добър живот. Не си идваха и вече рядко се обаждаха, забързани в онзи другия живот, в далечната страна през океана. Пращаха ѝ снимки и точно тези снимки правеха самотата на старата майка по-малко болезнена.
Отвън нощта, тишината и безлюдието съвсем затиснаха малката къща край пътя. Баба Кера раздвижи схванатите си и измръзнали пръсти. Прибра снимките полека в кутията и я остави обратно на мястото ѝ в долното чекмедже на скрина. Не беше запалила печка тази вечер. Пестеше дървата. Загаси лампата, съблече се и въпреки че бе още рано, се пъхна в леглото. Пухената завивка я прегърна и стопли. Кера заспа с мисълта за децата си и за утрешния ден, когато щеше да посрещне Бъдни вечер, отново сама, със своите снимки.
Утрото дойде мразовито, сиво и свъсено. Светлината пролази през процепа на пердетата и я събуди. Кера се опита да раздвижи скованото си тяло. Отметна завивката. От старостта и студа движенията ѝ бяха бавни и несигурни. Разтвори пердето и се зарадва на изрисуваните в причудливи ледени форми стъкла. Това сякаш направи мрачното ледено утро малко по-весело. Стъкна печката и в миг стаята се озари от игривите пламъчета в нея. Дървата запращяха. Замириса на бор. Чайникът отново закъкри тихо и в стаята стана топло и някак по-уютно. Кера протегна ръце над печката и търкайки длани, тя раздвижи и стопли изкривените си от артрита старчески пръсти. Огледа се и започна да шета. Днес беше важен ден, денят преди Коледа. Въпреки че живееше сама от години, тя винаги приготвяше нещо специално за Бъдни вечер, спазвайки традициите. Бе дълбоко религиозна.
Излезе на двора. Студеният вятър я дращеше по лицето. Тя понамести забрадката по ниско над очите си, загърна се в дрехата си зиморничаво и се зае да почисти нападалата по плочника шума. Събра в престилката си малко ябълки, накъса клонки от елхичката до пътя, повъртя се още малко по двора и накрая почти премръзнала влезе вътре. Огънят бе затоплил стаята приятно. От чайника ухаеше на билков чай. На масата имаше локум. Кера окачи вехтото си палтенце на пирона, забит на вратата и поседна да си отдъхне. После изми ябълките, сложи ги в най-хубавата си купа от порцелан, подреди елховите клонки в букет на масата и се развъртя из кухнята. Приятна миризма на разтопено масло изпълни малката стая. Захвана се да приготви баклавата. Щеше после да я раздаде по съседните къщи или на циганчетата, ако минеха по пътя. Довърши и сърмичките, които правеше по рецепта, която знаеше от нейната майка. Напълни и сушени чушки с фасул. Сети се колко много ги обичаше нейния Радко. Като малък плюеше в тенджерата демонстративно, за да не ги яде никой друг, освен той. Колко му се караше Кера, даже една Коледа го напляска. Спомни си как сърцераздирателно плачеше малкото лакомо момченце, а тя със свито сърце съжаляваше и се молеше Бог да ѝ прости гнева. Този спомен я натъжи. Поседна унило на стола до печката, оправи накриво закопчаното копче на плетения си елек, погледна празната стая, въздъхна тежко и пак стана. Сипа брашно на масата и започна да меси погача. Като всяка година в Коледната нощ щеше да я раздели на няколко парчета — най-голямото на Богородица, после едно малко за къщата и нея, друго за сина ѝ — Радко, за дъщеря ѝ — Лили и за двамата ѝ внука — Асен и Павката. Миналата година паричката се бе паднала на малкия ѝ внук — Асенчо и когато ѝ се обадиха, че той е завършил Университета с отличие, тя видя в това знак, че Коледната поличба се е сбъднала.
Месеше баба Кера, наричаше хляба с хубави неща, а мислите ѝ все летяха при децата и внуците, там, в онази далечна страна, която не познаваше, но която ѝ бе взела радостта и семейството.
Вечерта дойде отново неусетно. Влезе в старата къща и се настани тихо на масата до Кера. Старата жена запали кандилцето. Помоли се шепнешком. Отви погачата и нареди гозбите на масата — седем, както е обичаят. Сложи си червената жилетка, която пазеше за специални моменти. Събра косите си и ги сви прилежно на тила си. Огледа се. Огънят пукаше в печката, пламъчето на кандилото трептеше, миришеше на прясно опечен хляб. Баба Кера постоя така, сякаш чакаше някого, метна още една цепеница в печката. В тази свята нощ огънят не трябваше да угасва. После приседна на крайчеца на стола. Самотата я прегърна отново. По навик приглади с ръка гънките на покривката. Сърцето ѝ бе тъжно и празно. Заплака. Ядоса се, че не може да овладее сълзите си. А тишината вътре в нея бе оглушителна. Навън стана още по-студено и безсветло. Часовете се нижеха бавно. Свещта на масата догаряше. Яденето вече бе изстинало, чинията белееше грозна и празна, а питката стоеше неразчупена.
Внезапно старата жена долови шум от стъпки на двора. Вдигна глава и напрегна слуха си. Страх скова сърцето ѝ. Кой ще тършува в тази мразовита нощ, в този късен час и по празник? Затаи дъх. Тишина. После чу почукване по прозореца. Баба Кера не помръдна, само плахо погледна часовника. Той тихичко тиктакаше, а стрелките му се бяха спрели на девет часа. Ослуша се пак. Отново се почука по стъклото. Тя стана и открехна лекичко завесата. Стъклата бяха запотени и тя не видя нищичко.
-Кой е? — провикна се тя. Постара се гласът ѝ да звучи плътно и без страх.
-Отвори…Отвори…Свой!
„Млад глас, мек и гальовен.“ — помисли си тя и чук как стъпките се отдалечиха от прозореца. Някой се качи по стъпалата и застана пред входната врата.
Кера се зачуди дали да отвори. Страхът отново пролази и стегна гърлото ѝ. Разумът ѝ казваше настойчиво да се върне в топлата стая и да остави пътника отвън да отмине и да почука на друга врата. Но незнайно защо нещо в сърцето ѝ диктуваше друго. Тя застана до прага, превъртя плахо ключа и открехна вратата. Студът нахлу безцеремонно през процепа и ощипа лицето ѝ. Тя примижа. Пред нея стоеше млад мъж. Качулката му бе прихлупена ниско и коричка скреж се бе образувала по ръба ѝ от парата на дъха му. Тя се вгледа в очите му. Той се усмихна. Тя отвори още по-широко вратата и застана пред него. Той беше едър, тя смалила се с годините. Сърцето ѝ примря в очакване, онемяло. Позна го. Той разтвори ръце, придърпа я, прегърна я и тя потъна в тази прегръдка, без да каже нито дума.
-Бабо…Позна ли ме? Не сме се виждали от 10 години.
-Сърцето ми те позна, Асенчо!
-Дойдох си… Да те видя…За Коледа!
Тя изхлипа и още по-силно се притисна в прегръдката на внука си. Плачеше, но този път от радост. Вятърът виеше. Блъскаше клоните на дърветата. А в душата на Кера стана светло и топло. Сякаш небето бе разтворило коледните си порти и Бог бе положил десницата си в знак на благословия. Беше нощта срещу Рождество.
