СЪРНАТА

Арт Ангел Първа Награда- Николай Илчевски

Асен Присадов, 5 клас, Пазарджик

Жената нахлузи изрязаните си гумени шлепки и погледна нагоре.

Небето — черно, студено и мъртво, зееше като пропаст обърната на обратно върху селото. По него се цъклеха звезди, но в такава нощ, заради кучия студ, изглеждаха като свещи в гробище. Въздухът имаше вкус на смърт и буквално се усещаше студената яловост на вселената, допуснала все пак несигурен живот под играещите струи дим на това забравено село.

Самота… самота … и тишина. Сякаш нямаше друг свят и други хора.

Жената с кекави крачки отиде до оборчето, в което заедно дишаха и се топлеха една крава, три кози и магаре на средна възраст. Провери дали е залостила вратата към „улицата“ — онази изравнена с булдозер общинска земя, която я делеше от рядката дъбова горичка до селото. Кравата се изправи с мощното си туловище, смятайки, че ще има пак някоя почерпка от кухнята. Но козите не гледаха към жената, а бяха извили шии и с наперени уши наблюдаваха тъмния ъгъл на обора, в който имаше бали със слама. Там сега тъмнееше нещо.

Понякога бездомни кучета се шмугваха в оборчето, за да се спасят от студа и гледаха с покорство и страх да не би да бъдат изгонени от тоя завет.

Не беше куче. Нещо издължено — нервно, напрегнато и диво … Сърна!

Жената не направи нито крачка напред. Беше виждала диви животни в затворени помещения как рипат навсякъде в паниката и буквално се изпочупват, за да намерят изход. Любопитство и детска радост я стоплиха и тя се прибра зачервена в къщата. Изглеждаше така сякаш е видяла младежката си любов, затова се наплиска с вода преди да съобщи на мъжа си.

А той само рече: Утре ще е сложно доенето.

И отиде да спи, както беше направило вече селото и целия останал свят. Жената и тя се приготви и легна, но цяла нощ същества от гората идваха да я питат какво ще прави със сърнето и тя се събуди по ранина уморена от разговорите си с тях.

На сутринта с мъжа й се промъкнаха като крадци в своя си обор. Кравата ги погледна с лакоми очи, козите — и те с гладни зеници. Магарето изпръхтя, а сърната скокна уплашена…

Беше ранена. И се беше промъкнала през деня, когато отваряха вратата към улицата за да се проветри. Като се стараеха да не я гледат, внимателно издоиха кравата и козите. Сложиха сено, кори от картофи и изрезки от загнили тикви. На дивата хвърлиха и обелки от ябълки. И решиха, че ще проветряват обора откъм вътрешната врата, а не както досега — откъм улицата. Жената се прибра да свари млякото, а той скова набързо една рамка и сложи на нея стара оградна мрежа, за да не може сърната да хукне към двора, когато проветряват хлева.

След обяд се обадиха на ветеринаря, но той се беше наквасил рано-рано, както правят редките специалисти по тези краища, и като чу, че го викат да преглежда сърна, се смя и препоръчваше рецепти за различни ястия със сърнешко. Не вървеше да го хокат, защото той преглеждаше и животните им, затова му рекоха да мине, когато се накани и когато му е удобно.

През целия ден не се стърпяваха и начесто поглеждаха през малкото прозорче. Сърната лежеше свила глава към хълбока си, но вечерта, като отидоха на пръсти да доят, видяха, че беше яла от ябълките.

Докторът дойде на другия ден със зачервени бузи и ако не беше и моравия му нос, биха решили, че е от студа. И ахна като видя, че пациентът му е истинска сърна в обор с крава, кози и магаре. Преял от свинско и зеле в тази част на годината, ветеринарния притихна при вида на дивата животинка и не му дойде нито една шега за фурна и буркани. Стоя умислен, гледайки към сърната, а после се опита с махане на ръцете от разстояние да я накара да стане, за да я огледа. Тя го следеше с уши и тъмни очи и беше толкова мистична в това непривично за нея пространство, че той, привикналия с препоръките си „да се заколи“ за толкова хиляди животни, кротко каза да я наблюдават дали яде. И ако яде да го викнат след три дни. А после влезе в кухничката на домакините да пие кафе и да слуша как са я намерили вътре, явно вмъкнала се, когато привечер вратата към улицата е била отворена.

Те бяха толкова далеч от идеята за лова, че по-скоро биха разкопали земя да си направят нивичка под Еверест, отколкото да сложат примка за див заек отсреща в дъбаците. Двамата мъже се впуснаха в разсъждения кой е ранил сърната и кое я е накарало да се престраши да се скрие в обора. Кафето свърши и ветеринарният се надигна, въпреки че нямаше спешна работа. Такива като него и в празник и делник са канени всеки ден на поне две софри с нещо печено или задушено. А тук, при тези отрудени хора не миришеше на такова.

Излязоха да го изпратят, а той, минавайки покрай обора, за да излезе на улицата, хъмна замислено по посоката му и пак им обеща да намине като го викнат.

Сърната попривикна с обстановката и не само ядеше, но започна и да се движи — при надничане я виждаха в различни части на обора, а не само при сламата. След обещаното време ветеринарният дойде без да му се обаждат. Като разбра, че сърната се храни и движи, се обади на някой да донесе бинокъл. Искаше да я види къде е ранена, без да я наближава и стресира.

Дойдоха още двама мъже. Поздравиха сдържано и влязоха и те в обора. Човеците станаха колкото животните и сърната се уплаши — свря се в ъгъла при сламата, като остави на хората да гледат бялото петно на дупето й и сивото на ушите, които обърна към тях. Това обаче позволи на доктора да види и без оптика къде няколко едри сачми бяха влезли в бедрото й. Тя беше близала мястото, но още личаха кървавите пробиви и стеклата се под тях кръв. „Извадила е късмет.“- беше констатацията на консилиума. Сачмите са били едри, но освен, че е била ударена в бута, не е стигнала и енергия, заради далечината от която е стреляно.

„Комисията“ на доктора излезе на двора да пуши, а домакинът — съботно настроен и с поолекнали задачи, извади бутилка червено вино. Мъжете не само поеха бутилката с настроение, но и пожелаха на сърната бързо оздравяване. Докато въртяха на крак виното помежду си, жената излезе с леген и топла вода и започна да мие прозорчето на обора, защото беше ясно, че и други хора ще идват да гредат дивата. А тя беше наистина красавица. До козите с тяхната провиснала и мръсна козина сърната изглеждаше елегантна, фина и с кожа като произведение на изкуството.

Когато „комисията“ пи виното беше преди края на годината. Такъв студен ноември не бе имало отдавна. От тогава до Никулден минаха почти всички ловци от селото, а до средата на декември и повечето мъже, както и любопитни от околните села. Много от хората не бяха виждали сърна отблизо — ни жива, ни убита и ахваха от елегантността й. Често в тоя двор такива се срещаха с ловци и се разменяха нелюбезни реплики. Това ли ходите да биете по горите, бе? Как може да го убиеш, то в него има месо колкото от две патки и една кокошка! Мързи те да си направиш зайчарник, та ходите да погубвате такава красота…! Мъжете се псуваха, а жените направо кълняха ловците да ги хване вълча чума и други непознати на науката болести.

Ругаеха се на сериозно и на шега и пийваха, особено като наближи Коледа. А като заквичаха прасета пред кочините, дори сред ловците се надигнаха мнения, че пред печените свински уши и осмянката с кисело зеле никое друго месо не важи.

Изнизаха се дните като свински съдби по дворовете.

Изпратиха старата, посрещнаха новата година. Кой както можа. Хазаите на сърната отидоха в полунощ да я видят — да им тръгне годината на хубаво. Гледаха светлите петънца по гърба й — това им беше зарята на празника.

После дойде март и почна да се раззеленява. В уречената неделя на изровеното трасе, което беше крайна улица в селото, дойдоха хора. Дойде и ветеринарният, и кметът, и деца и дори и ловци. Да изпратят сърната. Без много туткане и официалности мъжът отвори обора откъм дъбаците, а жената заизкарва козите и магарето навън. Сърната, видяла света и гората отново, се срелна покрай козите и с няколко скока се оказа в дърветата. Засили се по височината и когато беше ясно, че ще изчезне в дивото, тя тичешком направи полукръг и се обърна към мястото където беше прекарала зимата. Мръдна уши, сякаш поздравяваше хората и вече по-леко се обърна и подтична към гъстото към върха. Хората, замлъкнали без да се усещат, въздъхнаха радостно и се разприказваха възбудено. Кметът, зарадван също от изпращането, покани мъжете на неделно кафе в кабинета си, а други започнаха да обсъждат какво мезе да вземат за „кафето“.

Потекоха хората като на сватба към центъра. Повечето бяха убедени, особено от последното извръщане на сърната към тях, че тя ще се върне или ще наобикаля от време на време наоколо.

Затова, когато преди следващата Коледа, в селото се появи една бездомна украинка, малко не на себе си — без багаж, без цел и без особено желание да говори, множина „видяха“ в това знамение. А други направо смятаха, че сърната се е върнала, преродена в жена. И я канеха по къщите си, да я хранят и подслоняват. И макар тя да не беше разговорлива, медиите дойдоха и направиха миш-маш покрай появяването й в това това далечно село. Не се интересуваха толкова от това как е, а как е дошла точно тук. Сякаш на пейката още стоеше парашутът й с който е скочила точно от друг някакъв свят.

После социалните служби се задействаха — прибраха я в център за такива лица и установиха диалог с някаква служба в родината й.

Дали е още под грижите на социалните или си я прибраха в Украйна? Хората дори не знаят кого да попитат по въпроса.

Но в селото нейното присъствие е почти като истинско. Едни я назовават по име — Мария, а други продължават да я споменават като Сърната. А ловците оттогава наблягат повече на вредния дивеч и борбата с червеното вино. Особено в студеното време. Като онова, в което едно дива сърна намери спасение при хората.