Коледна Изложба на Банкси в България

Разказът е кръстен така от нас, тъй като бе получен анонимно и без заглавие. А наградата за Смелост (в писането) отива при един Поет- Ганчо Петришки от Пазарджик.

Позволяваме си да публикуваме нецензурирана версия, така че не се препоръчва за лица до 18, въпреки че не е толкова груб колкото Марсел Дюшан например…. Но както казва Сьорен Киркегор (датски теолог и философ от 19 век) за поетите, те вадят дяволите от нас, единствено и само със силата на дявола. А какво би била светлината приятелю, ако го нямаше мрака? Смелост, да бъдеш уверен в това, което мислиш и казваш, та цялата идея зад изкуството е в изразяването, общуването и разбиранията за света около нас, моите, твоите. Изкустово обединяващото безброй индивидуалности и тяхното различно, крещящи понякога разбирания, емоции, сърце, душа. Общуване, дори и със себе си, това с висока вдигнатата глава, да кажем това което мислим, на висок глас, да напишеш по свой си начин, думи, дори и без да зачитаме граматиката, освен онази вътре в нас, да драснем съдаржание на стената, нещо за нас хората, човека в средата, написано от човек, дори и анонимно, само заради мислите и въпросите, да породи интелигентна провокация, вярата че цялата същност на изкуството е в провокацията. Да пратиш по дяволите левичарското разбиране, за доброто и лошото изкуство, оново полит коректнотото, само за да получиш тази провокация, която неимуверно ще накара някого да мисли, да сътвориш по свой си начин Роденовият мислител, дори седнал на фонтана на Дюшан. Провокация, която понякога като Роден, ще разруши вратите на Ада, но ce la vie mon cheri, това е изкуство, даже Банкси наряза това което замалко да купят…

Малка справка, това което прави Банкси е да пренесе изкуството от галериите и арт спекулантите на улицата, без име, чисто изкуство, интересно, достъпно до всеки, говорещо на езика на хората. Той съчетава възможността да изказва мислите си свободно, на улицата, без цензура и критерии, като същевременно провокира емоции и критическа мисъл. Когато се зададе въпросът „Как ви кара да се чуствате Банкси?“ — 51% от хората отговарят „Замислени“, 24% „Щастливи“, 22% „Бунтарски“. Това малко изследване показва, че истинското изкуство е нещо, което не може да те остави безразличен, а напротив, разтърсва, то е демонстрация на това, че понякога движението срещу мейнстриима може да бъде ефективен способ да насочиш прожекторите към важни идеи и въпроси за обществото. Изкуството му е огледало, танцуващ жесток и ухилен Сатир, използвайки хумор и ирония да покаже нашите ненагримирани лица. Което е страхотно, напомня Ницше със своя чук, който безпощадно разрушава старите филосовски идоли. Но чука е и нещо градивно, с което може да се строят нови здания. И шумно бих добавил, а този разказ е шумен…В крайна сметка, ако едно дърво падне в гората и никой не чуе, издало ли е то звук? Ако не сме шумни, за това което виждаме, чувстваме, за неправдите около нас, кой ще ни чуе? Нетрадиционен, няма го послушното, това с което да си заслужи подарак, но той не иска подаръци, той търси смисъла на коледа зад смиреното безвучно мълчание. Да ви поканим на изложба, на Коледен Бал тогава, различен, с думи картини и без Добрият Белобрад Старец:

Цял живот закъснявах, убягваха ми календари, графици, кога, какво трябваше да правя според другите, не си гледах часовника, който в момента бе спрял на 19.30 вчера. Нали времето бе наше и ние бяхме във времето? Даже и снощи…. в ушите ми кънтеше гласът и по телефона : „Закъсняваш, масата е сложена, ще изстине яденето, цял ден съм по магазините и в кухнята, а теб пак те няма, при нея ли си?…. И ваште и наште са тук, само да ти напомня… Децата са гладни, и си чакат подаръците, нали каза че си им ги купил, но си ги забравил в офиса? Аз на ваште съм купила подаръци…Всичко е под елхата, дори и пак да си забравил…Разбързай си задника!“…последваха бомби….Апокалипсис…..бзжбзж, и някакъв шум, не гласът и а мислите ми кънтяха в главата, имах нужда от нещо за главоболието, водка, не, не, цигара, исках да запаля цигара…

Въпреки че цял живот това продавах на балъци, илюзии, преебавах всички и понякога те мене, знаех че целият живот е красива фикция, образи, реклама, лъжа, разказ на някого или разказан от мене, не предполагах, че ще достигна до последната страница, а там липсваше Liberté, Egalité, Fraternité. Спрях се и се загледах в скъпите си вчера обувки за 2000 лв., вече бяха едни прашни надраскани подпетени цървули, като всичко около мен, гръмнал курник и разлетели се суетни кокошки. Като на лента пред очите ми се появи слънцето през 80-те, морето, нашата Джулая, Варна и онзи наш Юли… Там бях аз в онази Юлска сутрин, Търсейки Любовта, Изпълнен със сили пред новия ден…. 80-те си бе копнежа за свобода, за нещо диво, чисто… просто любов. Събирахме се на Попа, пишехме по Стената, бяхме битници и хипари. Братя и сестри търсещи по справедливо общество, делящи си всичко и фас, и бутилката в кръг, и петака в джоба. Тогава бяхме разложени елементи прокарващи идеологическа диверсия, еретици с ерекция, въпреки че на повечето от нас мама и тате бяха стожери на строя срещу, който се бунтувахме, тайничко. Искам, искам, искахме, тръшкайки се на земята…. Проводници на нездрава основа ни наричаха или простичко дегенерати, въпреки че и от изток се носеше същата мелодия. Въпреки че Цой и неговият Хиперболид на Инженер Гарин пееше че иска промени, че сърцата ни искат промени и че въпреки че нямаше мъдрост в очите ни важно бе да има цигара и чай на масата, докато си пафкахме Боро. Четвъртаците пред Берон слушахме метъл, облечени във вносните си дънки, бяхме пред Баба Яга, Дупката, Каравай. От двукасетъчния за три заплати на трудещ се свиреше западно, просто искахме да сме свободни и да се радваме на любовта, без някой да ни казва как. Без Нас и Тях, Изток- Запад, Червени- Сини, Правоверни- Грешни.

Хахаха- захилих се на глас. Не мислехме за нищо тогава, утре-то не съществуваше, само тази вечер, тази нощ и… За тези диви 80-те, някой бе прочел за фронтмена на Poison- Брет Мичъл, че от толкова много свирки, корема му винаги бил гладък и мекичък. Погалих се по моят космясъл дебел шкембак, почесах се по главата и погледнах надолу, ленивеца свит на 8. Спомени, спомени, толкова много имах от тях. Първата ми плоча на немският ми грамофон- Descendent- Лило отива в университет- и си затананиках отново на глас и затанцувах плахо сред всичкия този Ад около мен, чакайки дъжда: Мислиш ме за лузър, заради провисналите ми панталони, Мислиш ме за лузър, заради покъсаните ми обувки, Мислиш ме за лузър, Мислиш че моят член е като моята мръсна риза…. Ла ла лалала….Смяташ живота за жесток, защото бащати не ти е купил чисто нова кола…лала ла ла…правейки кръгчета с бензина налят от майка ти….ла ла ла….да си го начукаш педераст, защото аз работя 60 на седмица, а ти си арогантен задник, ла ла ла….

Преди да се срути света върху главата ми бе споменът, че ми се пушеше, отново ми бяха свършили цигарите, но аз бързах, както никога досега за да се прибера за Коледа. Не спрях да си купя няколко кутии от денонощният на ъгала, но стигнах само до подземния паркинг. Бях в удобната си подгрята седалка, а някога си мечтаехме за ван, палатка и някакви далечни плажове на край света. Някога нямаше Коледа, имаше партита през цялата година и толкова много смях, а сега даже сега се замислих дали бе възпитано да се смея на глас…

5 минути преди да се обърне проклетият свят наопаки, се включиха сирените и радиото ми вместо рок-енд-рол, включи вледеняващ говорител. И аз не спрях за цигари. Трябва да се скрием, защото се случи това, което никой не очакваше, бе започнала Армагедонът. Шибаният Страшнен Съд на Коледа? Няколко дни преди това се бяха появили две прилично облечени момчета със снежно бели ризи и библии в ръце, говореха че краят е близо, но кой пък на тях им обръщаше внимание, загубеняци. Освен ако не беше съзрял някаква дребна доларова ползица в поредната секта, нали бяхме нормални. Въпреки че някога, нямахме нужда от Библията да го разберем: Заплахата от войната не е свършила, Да страхът е близо С цялата тази омраза вътре в нас, Или просто ще го игнорираме, Имаме ли шанс, Имаме ли шанс…. В главата ми засвириха „7 Секунди“, някога слушахме музика и уж ни пукаше …Днес бяхме като полузаспали, на никой нищо не му дремеше, а и как да вярваме, то толкова се лъжеше наоколо, сръбската циганка бе като монахиня. Лъжата бе нещо, в което заживяхме, лъжеха ни, ние лъжехме другите, близките си и най- вече себе си. Появиха се хитреци, подлеци, диктатори, но в овча кожа, хитруваха, ние също със сантиментите, с мечтите, оставихме небето пусто, без звезди…

А в началото на 90-те не беше така, София бе друго място, вещери, пънкари, скинари, хипари, наркомани, йотери, ролери и скейтъри населиха софийските нощи. След осемдесетте се появиха деведесетте, свободата за всички нас да бъдем това което си поискаме. 92-ра поставиха за първи път Секс Наркотици и Рок-енд-Рол. Калното, Иво Дългия и жена му вещицата, която бе изрисувала стените. Нямаше нужда да се крием, можехме да бъдем всичко, което си пожелаем, а те балъците сънуваха бригади и манифестации, докато приватизирахме поредната соц фабрика. И си повярвахме в свободата. Прииска ни се всичко и наркотици, защото след тях задължително има много секс, свободен, просто за едното ебане. Така я разбрахме свободата, едното ебане.

  • Страхливо започваме живота си, Иване- по бащински прозвуча глас в главата ми от „Вчера“. Глас от моята елитна Английска, не от ТВУ, глас не отдолу, а от най- отгоре- Научете се бе, момчета. Каквото прошепнеш, трябва да имаш кураж да го кажеш високо. Достойният човек говори високо и гледа право в очите!

Докато не пораснахме, неблагодарниците се заслушаха, какво ни говореха по-възрастните, народната мъдрост и тези, които можеха да ни купят всичко, от което имахме нужда, ако бяхме послушни. Олимпа го оставихме за после, а титаните се оказаха от глина. Сбогом наивитет, вече мен ме нямаше, започнах да се замислям за утре, разумно, прагматично… и заживяхме в колективното, светлото, послушно бъдеще, правещи кинти. И решихме че можем да си купуваме и продаваме ебането, възможността да хванем слугинчето през кръстта. Да можем да си платим за свирката, да я заведем на ресторант, с подараци, издръжка, финансова сигурност в тези трудни времена, брак, семейство, тя или ние да я вържем в къщи (или просто да ни върже) с деца и Гучи- Мучи, защото така имаше постоянно гарантирани свирки, само за нас и гарантирана издръжка. Чукахме всичко, което мърдаше.

Заживяхме като наште, почуствахме се като тях. Те едно време чукаха за заплата, за повишение, за командировка, за някое държавно жилище, за 13-та заплата, ние чукахме за нещо лъскаво и зелено. Те ни учеха как те са живели и какво е правилно, а ние купувахме всичко с размах. И така учехме тези, които чукаме да са послушни, защото ще им спрем парите. А обществото, то бе простичко разделено- Наши и Ваши. Станахме на Ние и Те, семейството и чуждите, нашта и вашта къщичка. Такъв ни и беше социалиума и преди това, нашата крепост, губерня, феодал… нашта партия и вашата партия, нашата фирма и вашата. С нашата култура и вашата култура. Появиха се и политическите хитреци, електорат, и свободният избор, който ни продаваха почти всяка година, заедно с кебапчета или нещо по-скъпо. Демокрация, а в общи линии те за нищо не бяха виновни, ние си ги бяхме избрали, просто другия път трябваше да изберем правилния, а предишния щяхме да го разпънем на кръст, щот той е виновен, а ние от кебапчетата даже не сме опитвали. Демокрацията ни бе кой ще раздава апартаментите. И така още 10-тина години. Както в Шекспировия Хамлет: Новини- Никакви Сър, но света е станал честен- Значи Апокалипсисът е близо…

После се появи постоянното желание да се отвържа по някакъв начин, не че не на всички им бяха вързани ръцете от някой отгоре, въпреки че знаех че не бива, ставах непослушен и нямаше да има подаръци. Дотам с драматургията на абсурда, замени го класически драматичен театър, нормален. И буууум, всичко свърши за няколко минути, всичко, целият свят. Не че той не свършваше и по принцип така, но обикновено светът продължаваше без нас.

Армагедонът, оня чуждия, обикновенно го наблюдаваме пак между постовете, между разголената колежка с готините си лакоми джуки, снимала пълните си чинии в скъпарския ресторант в Монако; сентенциите на дъртия, горделив, дървен философ, между рекламите за онова колко е прекрасен живота и колко още по-прекрасен можем да го направим ако харчим още и изкарваме повече; вермахтовите призиви, трябва да сме щастливи на кой колколто са заслугите дори и 250 евра заплата, а някой с тях си шмъркаше белото за вечер, някой и за 50 евра чукаше сервитьорки от село; и оня от горния етаж постващ щастието си за завиждане от хамака на Карибите; съседа с тениска за 500 евра и опънати дънки, като на магистрална курва… Ха пост бомба- деца, болница, потъващ кораб с емигранти, хора по жп линиите запътили се към бленуващ свят, плачещи човечета и гневни коментари… Ха, премирие- лайкове, човечета държащи сърчица. Емоциите ни бяха се превърнали в същите дронове, който ръсеха бомбите от далече, зад пердето. И аз натиснах педала и почти бях стигнал до тях, до вкъщи, до Коледната трапеза. Паркирайки все едно се включиха хиляди прожектора, затворих очи и последва първият трус, а след него и вторият със затворени очи дръпнах ръчната и това бе всичко, което помнех.

…Само как ми се пушеше, душата си продавам за цигара, обезценената, няма го купувача… Сам със себе си, това ли бе? Спомням си майка ми, някога одавна все ми казваше, когато се задържах прекалено дълго пред огледалото:„Ако човек се гледа прекалено дълго в него, може да види дявола, внимавай!“- и какво стана, всичко го видяхме, той ни дръпна в огледалото, това ли е той отвън, аз, след Коледа? Имах пари в джоба си, доста и карти, пълни с пари. А нямаше откъде да си купя цигари, улица, развалини, срутени сънища, огньове, развалини, огнено небе и прах. Спомням си и вуйчо ми Марек, който живееше в Краков, все повтаряше на майка ми:„Аня, какво се тревожиш, бедни сме родени, бедни ще си ни прибере“- но аз бях богат…Ако не друго, бях свободен…бях един път в живота си истински свободен, без време в мен, задължения, ангажименти, съобразяване с никой, всичко което бях постигнал или трябваше да, нямаше граници, цветове, институции, всичко бе изчезнало, безвремие, всички и всичко, нулиране… просто човек….както пееха The Rolling Stones, искам да го видя, боядисано в черно….когато целият свят е боядисан в черно…без цветове повече

А елхата, нямаше елхи, подаръци за послушнанковците, нямаше го коледния бонус към заплатата, нямаше кой да се изкатери най- отгоре да запали звездата, рок-енд-рол, защото липсваха гърбовете на други върху, които да стъпим… Да, бяхме общество на катерещи се. И колкото по-нагоре, толкова не ни бе еня за лузарите останали долу, както би казал Смирненски. Защото като се изкачихме най-отгоре, света бе красив, чист и прекрасен. Като по времето на пандемията, катерачите на високо си плащат на болниците, да го духат тези отдолу. Да го духат и да работят щастливи за единия хляб, зрелището и лихвите по кредита, за да има, да има за разпределяне и усвояваме. Обществено полезни действия, бла бла, морал, шибани кариеристи и интерестчии. На входа на всичките тези развалини, трябваше да се сложи и слогана, под оня за надеждата, който проповядвахме на лузарите: „Трудът ще ви направи свободни!“. Това бе мистично послание за изкупление чрез труд, физическо, амнистия от Апокалипсиса. Личната саможертва чрез непосилен труд, за тези отдолу, не че не им бяхме безмълвни съучастници. Само че свърши, всички сме в неплатена…да си го духаме сами.

  • Хахаха- Пак си се захилих на глас. Светофарите не работеха, улиците бяха празни, нямаше на червено спри, синьо продължи, на ляво, на дясно, надясно, наляво, нагоре, надолу, напред или обърнете обратно, без посока и без движение….бууум, без реклами, кат по Netflix, сценарият за балами изгоря …. не че няколко милиона просто не се изнесоха, още преди Армагедона, без да ги е еня за светлото бъдеще, което им продавахме…

Спънах се в някаква купчина и зарових нос в праха. Притъмня ми, носът ми, потроших единственото здраво на себе си, а устата ми бе пълна с пръст. Станах, изтупах си изпокъсания панталон, наместих органа на обонянието, вече и той не ставаше за нищо, не че имаше и нещо за душене, смрад, сяра и пепел, а зад хоризонта горяха клетки с цветни птици. Светът се бе превърнал в един голям пепелник… без цигари. Пепелта и преди бе около нас, но не я забелязвахме, взимахме и хвърляхме, пепелта на горите, мръсотията навсякъде, но ние пълнехме клетките с птици. Който искаше да живее в мир, дори и вътрешен, дори и просто по Християнски бе ненормален или прост селянин. Нямаше нужда и да слушате някакви изкуфяли учени с техните брътвежи, че краят е близо. Лузъри, повечето, от които не знаеха как се правят пари. Дилемата и интелектуалния дебат бе между изперкалата Бриджит Бардо и авджиите, джендърите и Бай- Ганйовците, политика за няколко гроша повече, краткометражен комерсиален филм, в който се вкарахме. Както казваше Стругацки в Сталкер: Моето съзнание искаше Вегетарианството да победи в цял свят, а подсъзнанието ми си мечтаеше за парче кърваво месце, а какво искам аз? Даже по време на прословутия Ковид, всичко което ви пречеше бе конспирация, заговор. Ще остана под дъжда, киселиният, същият, под който ни оставихте 86-та. Глобалното затопляне е заговор, изчезването на животни е заговор, опазването на природата е заговор, оказа се че и опазването на хората е заговор. Всичко, което пречеше да се изкара още някой сребърник бе заговор, ненормално, само лудниците ви любими липсваха, да ремонтират чиповете. Плажовете, които бетонирахме, горите, които изсякохме, всичкия дивеч, който унищожавахме, природа, пфу, бащиния, запушете устите с кебапчета на мрънкачите. Ерес, флората и фауната са еднакво важни, изчезването им води до чуми, имаше много по важни неща от препълнените морги, къщичките, които си бяхте построили, всички са ви помощен персонал, крепостни. Пръскаха ни, чипираха ни, гейове и сатанисти си измисляха за глобалното затопляне, папата, който яде деца щеше да осинови и отведе малкото, които държахте в частните складовете за хора и пари, циганите с чалгата си, евреите с техните заговори, марсианците и китайците с техните некачествени стоки бяха виновни за фалшивия вируса, а приятелите на истината са на плюс. Но имаше доза ирония — в крайна сметка, природата оцеля, защото Апокалипсисът бе само за нас и нашите мечти, света който ние познавахме, за тях бе спасение, начин да продължат, за всички тях без нас.Затананиках си Дигиталното Момче на Лошата Религия и продължих да танцувам…. Аз съм дигитално момче на 21-ви век, не зная как да живея и да чета, но имам много играчки….Баща ми е средностатистически интелектуалец, Майка ми е интелектуалка на успокоителни…. Ла ла лалала

Народен глас, глас от дедите ми в главата ми прекъсна упадачната музика и декаденския танц Чунким баща ми все опери е слушал- звучеше ми далечно познат-Даскале кажи и ти нещо бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крум Страшний или изпей някоя песен. И продължи пасторално, ритайки свития в ъгъла плах агностик И едните и другите са маскари!…Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!….Търговийка, предприятийца…Не си ли с тях- спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска- я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи.
В далечината стърчеше затихнала камбанарията на църквата, оглозгана, без камбана. Вярата…келепир, сребърници дрънчащи в джоба. Само ден назад всичко бе лъскаво, красиво, електронно и пълни чанти с подаръци и ядене достатъчно да направиш диабет за няколко дни…от всичко бол. Блажените са нишите духом- да, защото те не правят лошо, не правят добро, не вредят на никой, затова щяха да отидат в рая, повечето. Е и к‘во кат знаеш, какво е значението на думата рая, даскале? Защото ние заедно с тях всичките го гледахме този апокалипсис по телевизора, бяхме безучастни, послушни зрители, рая, смеещи се от време на време на професор Вучков, стиснала с двете ръце дадения ни келепир, парчето бащина мазна баница и боза. Дори и нещо да гореше до нас, на нас не ни пукаше, а и ръцете ни бяха заети „не е наша работа“, примлясквайки, недай Боже да си навлечен някакво главоболие и да изпуснем това в ръцете. На нас ни дремеше единствено за наште, ама само донякъде. Изпепелени бяха мечтите ни от 80-те и 90-те, това бе краят на вътрешния ни бунт…Бяхме Европейци, ама все не сме дотам!Ама моля ви, какво ще и гледам на Виената, град като град; хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат….

А бе денят след Коледа и всичко бе толкова светло, бяло, тихо… А аз си търсех една цигара, огънче имаше достатъчно наоколо.

Край

We champion social lifting to most vulnerable members of our society through Art and Business.

Get the Medium app

A button that says 'Download on the App Store', and if clicked it will lead you to the iOS App store
A button that says 'Get it on, Google Play', and if clicked it will lead you to the Google Play store