Арт Ангел благодари на Майя Виткова- Косев

Image for post
Image for post
Стела Божкова, 6 клас, Пазарджик

Бавно отвори очи. Всъщност само едното, защото другото от години изоставаше на завоя… Много четеше, особено напоследък. Използваше лупа, защото очилата му бяха безсилни в битката с буквите. Думите се изплъзваха от поглед, сякаш внезапно гмурнали се под вода. Веждите му бяха толкова дълги и свъсени, че можеше да закрие очите си с тях, ако не иска да види нещо. А той не искаше вече нищо да вижда…

Полежа, мислено обхождайки всичко, което болеше по старото му тяло. Дясното му коляно беше подуто и в пурпурен цвят. Приличаше на детска глава с лилава шапка. Още юноша, се удари в дърво по време на ски. Уплашен да не се нарани по-страшно, ако разтвори крака, направи отчаян опит за рало и летейки се заби в дънера… Коляното се подуваше когато захванеха студовете…

Другото му око внезапно се отвори. “Добро утро и на теб, мързеланко”, помисли и с мъка се завъртя. Изпъшка и протегна ръка, възпълна и покрита с бяла вълна. Стовари юмрука си върху будилника. Върху същия, който го събуди и продължаваше да вдига оглушителен шум вече повече от 2 минути. Часът беше 5… и 2 минути. Бухна се назад в завивките и изстена.

Спеше на проклетия диван вече шест месеца. И въпреки, че неговите хора го бяха покрили с два юргана и пухен дюшек, твърдата като одър разтегателна част на дивана утрои болките в кръста и гърба му. Простена… Сигурно имаше дискова херния. Някой му беше казал, че трябва да ходи по десет километра на ден и да отслабне, за да намалее болката. Когато го чу се разсмя и се тресе шест минути.

Беше тъмно. През прозорцитe, се виждаше небето, обвило земята с мрак като в китов тумбак. В далечината зарево плахо възвестяваше идването на новия ден. “Отваря се пастта на звяра”, си помисли… До гуша му беше дошло от тези нови дни. Ден след ден, година след година, едно и също, до безкрай.

В устата си усети метален вкус. Човек се раждал с около 10 000 вкусови рецептора, но с напредването на възрастта част от тях се губели. Ето защо възрастните обикновено можели да понасят по-интензивни вкусове, отколкото децата… Например, печено със сладко-кисел сос от боровинки, зрели на слънце и брани по мрак, с голям мерак… Туршия с чесън, с мъничко сланинка, пушено червено пиперче и току-що изпечено хлебче… Греяно винце със златни ябълки и пръчица канела, препътувала земното кълбо… Шоколад. На големи черни блокове, течен или фин млечен… Как му се дояде мъничко, само 100–200 грама, най-много до килограм… Дали да не опита едно-две от онези шоколадови еленчета, струпани в ъгъла? Или направо цялото стадо, да не тъгуват (елените бяха много чувствителни същества)? Добра идея, но за целта трябваше да стане, а това не беше в полето на интересите му.

След като мислено обходи натъртените си в ляво ребра — мисълта му премина по всяко от тях като ръка по клавиши на пиано, но мелодия не се чу… Прескочи от другата страна — точно до жлъчката и осемте воденички камъка образували се в нея, които не мелеха брашно, а нервите му… Зави наляво и се наклони към стомаха, целогодишно потопен под киселинни тропически дъждове… Това нямаше край. Имаше едно огромно, уморено и болящо тяло… Неговото. И глава, празна, 1 брой.

Реши, че няма повече време за губене — което е започнало, не може да не завърши — с пъшкания, охкания и ругатни, се изправи и седна. Искаше му се да остане легнал, но не на този проклет диван, а в собственото си легло, което преди половин година го предаде. Четирите му крака едновременно грохнаха под многогодишния си товар. Леглото тихо простена и се стовари на земята с тъжна въздишка, като ударено с парен чук в челото теле… Телешко варено… Примлясна.

Обходи с поглед къщата. Дневната, където по принуда спеше и кухнята, от която само за сън се делеше, бяха едно помещение. Имаше голяма дървена маса със седем стола, наредени около нея. Цялата маса бе покрита с листове хартия. Лупата му се търкаляше сред тях. А под масата лежаха чехлите му, от обърната овча кожа…

“Овче месо с макарони за сватби и погребения”… Нарязвате овчето на порции и го сварявате до готовност със сол, черен пипер и дафинов лист (потече му лига)… Трябваше да заръча да му спретнат такава манджа. Сватба нямаше да има, ала погребение… Най-вероятно неговото. Мисълта му се върна на овчето, но в този момент вратата се отвори и снежната вихрушка изплю неговите хора — единият с куфарче инструменти, другият с одеяло за шейна, третият, със снежна топка в ръка, единствената жена в групата с канче току-що издоено мляко, от което се вдигаше пара, най-старият му приятел с ръце зад гърба и последният, винаги умълчан, носеше 6 факли. Вдигнаха страшна глъчка, докато приготвяха закуската. Чудеше се как толкова малка група, може да сътвори толкова голям шум. Бяха превъзбудени и не го забелязаха.

Събра сили и се изправи от дивана с едва сподавен вик. Лапата му се вкопчи в предателски болящия кръст. Неговите хора се обърнаха като по команда, настръхнали, сякаш мечка ги беше издебнала в гората. Когато видяха, че е той се успокоиха, поздравиха с “добро утро” и продължиха.

Чайникът засвири, а шест по-малки и една голяма чаша се наредиха на дървения плот, готови да посрещнат лековитата отвара. Планина от палачинки започна да расте близо до печката, нов-новеничък буркан с течен шоколад се търкулна пред очите му и като че ли смекчи изражението на болка и яд. Сладко от сини сливи, сиренце, масълце заискачаха, докато той крачеше към кухнята, завивайки се със стария си, червен халат и нахлузвайки овчите пантофи. Беше на път да се размекне и да остави нещата такива, каквито са, поне за още една година… Когато един от неговите хора се обърна и бодро попита дали е приключил с писмата…

Той изсумтя, почервеня и с един замах събори писмата от масата. Лупата, скрита сред тях, падна върху палеца на левия крак, онзи със забития нокът. Изрева. Разговорите в кухнята секнаха, а 6 чифта очи се впиха с ужас в него. Той не каза нито дума, възчервен седна на стола и зачака, а мързеливото му око започна да играе.

В пълно мълчание получи половин планина палачинки, голяма чаша горещ чай и буркан течен шоколад. Мълчаливо го отвори. Заби голяма колкото черпак лъжица в любимата лешниково-какаова смес, извади я и я положи в устата си като лекарсто.

Неговите хора мълчаливо оправиха бъркотията и се организираха за закуска. Той тъкмо свиваше дванайстата палачинка за сутринта, когато те тихичко насядаха около масата и в пълно мълчание започнаха да се хранят. Той ги погледна, засука стария си, бял като сняг мустак и изтърси:

- Тази година няма да има Коледа. Писна ми, оставам вкъщи. Ако някой иска, воала — да яхва шейната. Мене не ме бройте.

След това със сърбане пресуши чая. Около масата седяха не неговите хора, а вкаменени фигури, приличащи на тях. Буши Вечнозеления, създател на вълшебната машина за изработване на играчки, Уънхорс Оупънслей, дизайнер на шейната, отговарящ за нейната поддръжка и верен приятел на елените, Алабастър Снежната Топка, който правеше списъка с послушните и непослушните деца, Мери Захарния Бонбон, която отговаряше за коледните лакомства (кой мислите завъртя палачинките?), Шини Упатрий, най-старият му приятел и съосновател на тайното селце и Пепърс Минстикс, пазителят на тайната. През прозорците надничаха Рудолф и останалите елени, в шок.

- Какво? — дядо Коледа забоде буца сирене и я мушна в устата си. — Закусвайте, че след малко си лягам и ще стана чак след нова година… Ако изобщо стана — промърмори на себе си.

Никое от джуджетата не помръдна. Рудолф изсумтя, замъгли прозореца и се врътна, а останалите елени го последваха. “Няма къде да отиде”, каза си Дядо Коледа и установи, че хич не му е до еленски фасони. “Да ходи на майната си, заедно с децата, родителите им и всички джуджета, начело с този нахалник Алабастър. Приключи ли с писмата? Той ще ми държи сметка”… Докато се вайкаше наум, омитайки всичко от масата, дядо Коледа не забеляза, че останалите не закусват. Всички мълчаливо се опитваха да осъзнаят новината.

- Хвърли тия писма в камината, че замръзнах…

Алабастър се изправи и покрусено засъбира писмата. На няколко пъти ги занесе до камината и ги изгори. Джуджетата не откъсваха поглед от горящите писма… След като изгоряха, вместо да се върне на мястото си, Алабастър застана до дядо Коледа. Бръкна във вътрешния джоб на мъничкото си, велурено елече и измъкна плик с писмо. Дядо Коледа шумно се оригна и погледна към Алабастър.

- Всички съм ги чел, какво си ме запритискал? Дядо Коледа, бил съм много послушен, дай това, дай онова, а на еди-кой си не давай нищо, че много ме е яд като има по-хубави неща, дай, дай, дай. Ай, сиктир вече! На (показа неприличен жест)! Хич не ме интересува тъпото ти писмо, Алабастър! Не ме дразни повече! Игори го, яж една филия със сладко от сливи и върви да помогнеш на Опънслей да намери оня глупак Рудолф, че ще замръзне някъде, а еленско не ям… Какво си виснал тука като филе от пушена скумрия?

Погледна към Мери и за миг се поколеба дали да не я помоли да приготви скумрия за обяд, но реши, че моментът не е подходящ. Мери тихо плачеше… Дядо Коледа тежко преглътна, но забеляза, че Алабастър не помръдва от мястото си с глупавото писмо. Ядосано го дръпна от ръката му и посочи лупата на пода.

Дядо Коледа ядно извади писмото. Прокашля се, огледа своите хора — посърнали и нещастни — и започна да чете с подигравателен тон.

- “Скъпи дядо Коледа (да, сигурно, много съм ти скъп!)… Надявам се, че си добре (чудно съм, повече няма да се занимавам с глупостите ви!). Това е последното ми писмо до теб, повече няма да ти пиша… (а, така!). Вчера брат ми Кирчо и Боряна от 3а ми казаха, че те няма, че не съществуваш… След като плаках в тоалетните, отидох и съобщих новината на моя 1б, с класен ръководител г-жа Стойнова. Те ми се смяха и казаха, че много ясно, че те нямало. Играчките и подаръците ги носели нашите, млякото, дето ти сипваме го пиели котките, а домашните бисквити, които всяка година ти оставям, онези, с парченца шоколад и портокалова коричка”…

Дядо Коледа вдигна поглед. Тези бисквити му бяха любими!

- … “А домашните бисквити, които всяка година ти оставям, онези, с парченца шоколад и портокалова коричка, ги изяждал брат ми. Нищо не искам, дядо Коледа… Моля те, никога нищо не ми носи, нито плейстейшън, нито “Роня, дъщерята на разбойника”, нищо не искам да ми носиш повече. Мляко и бисквити ще ти оставям въпреки това (браво!). Имам само едно, последно желание. Искам да те има, дядо Коледа, моля те. Изобщо не съм слушал мама и тате, а и класната ме наказва. Не идвай, не се обаждай, нищо не носи, само едно желание ми изпълни, дядо Коледа — бъди! Твой, Георги Липов-Геша, 1б, ж.к. “Обеля”. П.С. Обичаш ли крем карамел?”

Една голяма, кръгла сълза се беше образувала в мързеливото око на дядо Коледа и капна върху лупата. Прокашля се, за да прикрие емоцията и затвори писмото. Бавно постави лупата върху него. Издуха носа си толкова силно, че шапките на джуджетата изхвърчаха. Замълча… Обожаваше крем карамел… След това огледа своите хора и ядосано попита.

- Какви са тия физиономии, още не съм умрял? Мери, като стана дума, вземи да приготвиш овчето с макароните, моля ти се. До час да сте впрегнали оня глупак Рудолф и другите…

На 25-и декември сутринта Геша отвори очи. И бързо ги затвори. Не искаше да става в свят, в който няма дядо Коледа… Обърна се на другата страна и горчиво заплака. Плака чак, докато отново се унесе. От хола обаче майка му го повика с глас, който не търпеше отлагане: “Георги!” Зачуди се какво пак е направил…

Около елхата се беше събрало цялото му семейство, втрещени, Кирчо беше готов да ревне. Бяха разопаковали мъничък подарък с надпис “За Геша”, който не знаеха как точно се е озовал там. Геша се приближи. Майка му, пребледняла, му подаде полароидна фотография, селфи…

На нея беше дядо Коледа с джуджетата, а зад тях наредени елените, вкиснати. Дядо Коледа държеше днешен вестник, като заложник, за да се вижда добре датата — 25.12.2020 година…

К Р А Й

Get the Medium app

A button that says 'Download on the App Store', and if clicked it will lead you to the iOS App store
A button that says 'Get it on, Google Play', and if clicked it will lead you to the Google Play store